Емилиян Станев е сред класиците в българската проза, изтъкван като новатор в жанровете на философския и историческия роман, както и в социалната белетристика и анималистичната проза. Награждаван е многократно за своето творчество, а най-известните му творби са превеждани на над 20 езика.
Кратка биография и творчество на Емилиян Станев
Емилиян Станев, с истинско име Никола Стоянов Станев, е роден във Велико Търново (до 27 юли 1965 г. – само Търново) на 28 февруари 1907 г. Баща му е родом от село Разпоповци, което от 1971 г. е част от град Елена. Мъжете от бащиния му род са били кметове в селото и ловци. Родът на майка му идва от Котел.
Малкият Никола израства в къща на ул. „Черковна“ в старата столица, сега „Никола Златарски“, която води към известната Самоводска чаршия. Днес там се помещава къщата музей на името на писателя, която е първият аудио-визуален музей в България.
Юношеството му преминава в Елена. За кратък период учи живопис в Художествената академия в София, а после финанси и търговия в Свободния университет за политически и стопански науки (по-късно УНСС). Работи в администрацията на Столична община до 1944 г. През 1945 г. става управител на ловното стопанство в с. Буковец. Сътрудничи в редица литературни издания – „Златорог“, „Изкуство и критика“, „Литературен глас“ и др., а от 1950 г. завежда отдел „Белетристика“ във в. „Литературен фронт“. Народен представител е в VI и VII Народно събрание.
Дебютира на българската литературна сцена с разказа „Срещу Великден“ (1931). Творческата му еволюция преминава от жанра на късия разказ (сборници „Примамливи блясъци“, „Сами“, „Вълчи нощи“ и др.) през повестта („Чернишка“, „Търновската царица“. „Крадецът на праскови“, „Легенда за Сибин, преславския княз“ и др.) до романа („Иван Кондарев“, „Антихрист“). Познат е и като автор на приказки за деца („Къщичка под снега“, „Пролетна разходка“ и др.)
Описван е от своите приятели като сложен и проницателен човек, с тънък усет за красотата на природата, изключителен стрелец. По думите на жена му Надежда Станева Емилиян Станев е човек стихия, който не може да се побере в никаква рамка. Умира в София на 15 март 1979 г.
Вдъхновяващата сила на родното – Търново и Елена
Самият Емилиян Станев се описва в детските години като гамен, добре познат в квартала със своите пакости – гаси улични фенери и чупи прозорци за удоволствие, ловко отмъква по някоя ябълка от магазините. Детството си в Търново свързва с красота и радост. Летата прекарва на търновските лозя. Посвещава много време в наблюдаване на природата. Придружава баща си по време на лов в горите около Преображенския манастир, Беляковец, Самоводене и други места, като това занимание се превръща в негова страст през годините.
През 1922 г., когато Емилиян Станев е около 15-годишен, със семейството му се местят да живеят в Елена. Писателят неведнъж изтъква в свои интервюта и спомени, че дължи много на балканското градче. Казва, че Търново му дава усет и интерес към историята, а Елена създава у него усет за българската култура. Относно писателския си опит споменава, че началото му е поставено в Търново, но именно Елена го създава български писател.
В Елена има репутацията на човек, от когото „нищо няма да излезе“, казва самият той в разговор с Иван Сарандев. Тук бъдещият писател съзрява и проявява своите разнородни таланти – рисува, пише разкази, дори свири на цигулка по слух. Братовчед му Емил Янков си спомня, че като младеж на Емилиян не му оставало много време за момичета, тъй като бил отдаден на страстта си към лова и четенето на сериозна литература.
Емилиян Станев често пресъздава словесно картини от родния край в своите творби – конкретни места, случки или личности. Интересува се живо от историята и реставрацията на търновските архитектурни паметници, като е сред активните дейци за изграждане на Общонародния комитет за развитие на Велико Търново. Пламенно настоява за възстановяване на Двореца и Патриаршията на Царевец и предлага в старата столица да се изградят паметници на царете Петър и Асен, Калоян, Иван Асен и Ивайло, както и на Патриарх Евтимий.
Писането като вътрешна потребност
При Емилиян Станев писането е вътрешна необходимост, процес на търсене, откриване и надграждане. В началото на своето творчество авторът се интересува най-вече от природата, а по-късно търси духовните измерения на човека.
Последното е особено видно в романа „Антихрист“, който авторът определя за много биографична и своя най-цялостна книга като съдържание и форма. Изтъквайки основния конфликт в произведението – между духа и разума, писателят споделя, че българинът е по-склонен към рационалност и обръща гръб на духа, въпреки че му се иска да повярва в него.
„Художественото произведение прилича на планина – отдолу много широко като Витоша, отгоре – един връх. Качиш се на него и видиш света. Но както в основата на планината, тъй широка долу, също писателят трябва да има много голям жизнен материал, за да може да се изкачи до върха…“ (Емилиян Станев).
***
автор: Станимира Колева
източници:
Медникаров, Хр. „По следите на Емилиянстаневите герои“, 1982.
Пенчева, Р. „Забравени и незабравими“, 2018.
Сарандев, Ив. „Емилиян Станев: литературни анкети“, 1977.
20
20
Leave a Reply